30/03/2016
XIV семинар на harta-bg.info
12.XII.2006 г.
ИСТОРИЯ НА ТЕРОРИЗМА
(от Античността до Ал Кайда)
Наталия Христова
Част І
1. Същност на тероризма
2. Историческо развитие на тероризма (1789 – 1968)
2.1.Тираноубийство
2.2. Френска революция
2.3. Руски тероризъм (Ленин, Сталин и държавният тероризъм)
Част ІІ Съвременен тероризъм от 1968г. до наши дни
1.Тероризъм по време на война, от Втората световна война до войните за национално
освобождение;
2.Съвременен тероризъм от 1968г. до наши дни
2.1. От 1968г. до радикалния ислямизъм
2.2. Корени на радикалния ислямизъм
2.3. Ал Кайда/ Заплахата на ислямския тероризъм след 11. септември;
2.4. Бъдеще на ислямското движение
2.5. Самоубийствените операции между войната и тероризма;
2.6. Новото лице на Ал Кайда;
Част 1
1. Същност на тероризма
Терминът тероризъм е производен от латинския термин „Terrere”, което на латински означава
„карам да трепери”. Въведен като насилие по време на война, в мирно време терорът остава да виси
като дамоклев меч над главите, които се опитват да се надигнат. В деспотичните общества той е
инструмент за раболепие и гарант за подчиненост на масите.
Държавният терор, заплашващ или действително упражняван, прекосява вековете, както и
военният терор, основан върху масови кланета. Веднъж приложен, той може да служи за назидание, да
възпира духовете, без да се налага да се води битка.
Употребата на терор като метод на управление се появява още в зората на организираните
общества, като фактор за разубеждаване или наказание.. Първата зародила се в Месопотамия империя,
държавата Саргон, е изградена върху терора. Монголите или Тамерлан използват терора с цел
градовете сами да се предават, понякога дори без обсада. С други думи тероризмът, който
представлява всяване на страх, е историческо явление, безкрайно по-обширно отколкото предполага
съвременната употреба на това понятие. (незаконното използване на насилие за извършване на
действия с терористичен характер). Днес в голяма степен тероризмът е почти единственото средство
за борба на слабия срещу силния. Той цели най-вече натиск върху духовете и в този смисъл
тероризмът е най-насилствената форма на психологическа война, която далеч надхвърля
физическите си резултати. Тероризмът често служи със смешно скромни средства, да сътвори сила,
като се надява да постигне от долу онова, с което държавата разполага от горе.
От всичко казано дотук, можем да заключим, че тероризмът е преди всичко инструмент или
по-скоро техника, толкова стара, колкото и войните по света. Той е политически феномен, който се
дефинира през призмата на двойствеността, която противопоставя заявените идеали и тяхното
прилагане. Като всеки политически феномен, тероризмът съществува само в определен исторически
и културен контекст. Така например в продължение на три десетилетия влиянието на марксистката
идеология върху терористичните движения се сливаше с тяхната съдба. Днес терористичните
групировки, които се обявяват за марксистки, са малцинство, докато през 70-те и 80-те години на ХХ
век те преобладават. Такава е историята на всички терористични движения, чиито форми се определят
от политическия контекст, в който се зараждат, съществуват и умират. Макар тероризмът да е
непрекъснато обновяващо се явление, преходът между две поколения терористи често бележи дълбок
разрив.
Всичко или почти всичко противопоставя терористичната организация на държавния апарат.
Често същността на това противопоставяне определя характера на терористичното движение. Когато
държавата се проявява като рационална, терористичното вълнение има силно емоционален
характер. Когато апаратът на съвременната държава действа според принципите на една
„реалистична политика”, и разумното използване на съотношението на силите, тероризмът
включва в политиката си силно морализаторско течение (чийто кодекс се мени в зависимост от
използваната идеология) и стратегия на слабия спрямо силния, която се основава най-вече върху
психологическия ефект, нанесен на противника. Независимо дали идва „от горе” или „от долу”,
тероризмът възприема едни и същи стратегически принципи: да прекърши волята на противника
като засегне способността му за отбрана.
Оперативно определение на тероризма:
Намирането на дефиниция за понятието „тероризъм”, която да е приемлива за мнозинството, се
сблъсква с едно основно препятствие – отрицателната емоционална конотация на този израз. Думата
„тероризъм” се е превърнала в понятие, което съдържа по-скоро чисто дискредитиращ елемент,
отколкото описание на специфичен тип действия. Хората го използват, за да изразят неодобрението си
от разнообразни явления, които не им се нравят, без да се опитват точно да дефинират съставните
елементи на терористичното поведение. За да дадем определение на тероризма, трябва да го
разглеждаме по-скоро като начин на борба, отколкото като обществено или политическо извращение и
да подходим към това явление от техническа, а не от морална гледна точка.
За да бъде дадено адекватно и точно определение на това понятие, е необходимо да се прави
разлика между различните условия на насилствените действия и да се разграничават различните
видове конфликти, по какъвто и начин те да са назовани. Намеренията, обстоятелствата и методите
използвани от една държава срещу собствените й поданици са коренно различни от тези, които
характеризират насилието, упражнявано от държавите срещу други държави или от бунтовнически
групировки срещу правителствата. Прилагането на понятието тероризъм към тези три ситуации
предизвиква объркване и вреди както на изследванията на университетските учени, така и на
политическите действия. Докато понятието „тероризъм” означава за онзи, който го употребява, само
ужасяващ насилствен акт, то ще бъде полезно повече за пропаганда, отколкото за проучването му.
Интересен подход за дефинирането на тероризма е възприет от двама холандски изследователи
от университета в Лейд – Алекс Щмид и Алберт Йонгман. Те събрали 109 определения на понятието,
дадени от университетски учени и държавни служители и ги анализирали, за да открият основните им
съставни елементи. Ето какво показват анализите им в тази посока:
насилието – присъства в 83.5% от определенията;
политическите цели – в 65%;
страхът и ужасът – в 51%;
Само в 21% от определенията се отбелязвала произволността и случайно набелязаните мишени,
а само 17.5% включвали принасянето в жертва на цивилни, на мирни граждани, на неутрални хора и
външни елементи.
Сами по себе си обаче, тези три основни понятия не са достатъчни, за да се изработи
оперативно определение.В тях не присъстват елементи, които биха могли да отграничат тероризма от
други форми на насилствени конфликти като конвенционалната или партизанската война. Очевидно и
двата вида война използват насилие за постигане на политически цели. Масовите бомбандировки над
цивилни очевидно имат за цел да всяват ужас сред набелязаното население. Хвърлянето на атомни
бомби над Хирошима и Нагазаки, сложило край на Втората световна война, също може да бъде
възприето като пример, отговарящ на същите определения на тероризма, макар и в много по-голям
мащаб. Става въпрос за актове на насилие сред японското население, имащи за цел да всеят ужас и
страх. Ето защо, ако искаме да използваме понятието тероризъм в анализ,свързан с обществените
науки, ще се наложи да го запазим изключително за описанието на един по-специфичен тип явления,
отличим от останалите форми на политическо насилие. В съвременната му употреба това понятие се
свързва по-често с определен тип насилствени действия, извършвани от индивиди или групировки,
отколкото от държави, и извършвани по-скоро в мирно време, отколкото във време на конвенционална
война. Макар първоначално това понятие да се е използвало в политически контекст, за да изрази
насилието и репресиите от страна на държавата (царството на Терора, период от Френската
революция), от практическа гледна точка дефиницията на това понятие, дадена от Държавния
департамент на САЩ, е по-оперативна. Според това определение „тероризмът е умишлено насилие с
политически мотиви, извършвано срещу мирни мишени от маргинални националистически
групировки или нелегални агенти на определена държава, чиято цел обикновено е да повлияе на
общественото мнение.” С други думи, с терминът тероризъм се обозначава по-скоро насилието,
извършвано от страна на бунтовници, отколкото насилието от страна на държавата.
ТЕРОРИЗЪМ И ПАРТИЗАНСКА ВОЙНА
И тероризмът, и партизанската война са стратегии на бунта, които по същността си обаче са
доста различни. За разлика от тероризма, партизанската война се опитва да наложи физически
контрол върху конкретна територия. Понякога този контрол е частичен. Необходимостта от контрол
върху някаква територия обаче е ключов момент от стратегията на партизанската война. Територията
под контрол на партизанките служби е от ключово значение за набиране на хора, логистична база,
терен и инфраструктура, които позволяват създаването на редовна армия.
За разлика от нея, стратегията на тероризма не цели да контролира материално някаква
територия. Независимо от факта, че терористите се опитват да наложат волята си над цялото
население и да въздействат върху поведението му като всяват страх, това влияние няма географски
демаркационни линии. Тероризмът като стратегия не се опира на „освободени зони” като етап в
подема и разширяването на борбата. Като стратегия тероризмът остава в регистъра на
психологическото въздействие и не съдържа материалния елемент на партизанската война.
Различни са и стратегическите им концепции, свързани с големината на подразделенията, типа
операции и оръжията. Обикновено партизаните провеждат военните си акции с подразделения с
големината на взвод или полк, понякога дори на батальон или бригада. За разлика от тях, терористите
действат в много малки групи, които варират от един убиец или един индивид, който изработва или
поставя ръчно изработен експлозив, до петчленен екип за вземане на заложници. Най-големите
терористични екипи наброяват 40-50 души, което обаче е рядкост.
Лесно видими са и разликите по отношение на въоръжението. Докато партизаните използват
най-често обикновени военни оръжия като картечници, пушки , минохвъргачки и дори артилерия,
типично за терористите оръжие са ръчно изработените бомби, коли-бомби и сложни съоръжения,
включващи се при определено налягане, предназначени за експлозии в летящи самолети. Тъй като
обратно на партизанската армия, терористите нямат териториална база, те трябва да се смесят с
цивилното население, за да не бъдат разкрити незабавно. За да улесним малко сравнението, следва да
кажем, че докато партизанската и конвенционалните войни са две различни по своята стратегия, но
подобни по своята тактика форми на война, то тероризмът е особена форма на борба и по отношение
на стратегията, и по отношение на тактиката.
ТЕРОРИСТИ И БОРЦИ ЗА СВОБОДА
Терористичните групи най-често описват себе си като борци за национално освобождение, борци
срещу социалното, икономическото, религиозното или империалистическото подтисничество или
комбинация от всичко това. От другата страна на бариерата , в един разбираем опит за дискредитиране
на тероризма, политиците представят като противоречащи си понятия „терористите” и „борците за
свобода”. Важното, което следва да отбележим по този повод в случая е, че „тероризмът” и „борбата за
свобода” са понятия, които описват два различни аспекта от човешкото поведение. Първото
характеризира начина на борбата, а второто – някаква кауза. Каузите на групировките, възприели
тероризма като начин на борба, са толкова разнообразни колкото интересите и стремежите на
човечеството. Сред заявените от терористичните организации каузи са социални промени, стремежи,
свързани с религиозни убеждения, етнически искания, околната среда, правата на животните и
специфични каузи като например абортите.
От друга страна не всички движения за национално освобождение използват тероризма в името
на своята кауза. С други думи едни бунтовнически групировки са едновременно освободителни и
терористични, а други са или едното или другото, някои пък не са нито едното, нито другото.
ТЕРОРИЗЪМ И МОРАЛ
Най-обмисленият анализ на въпроса за морала при тероризма е направен от Уолцер. Неговата основна
позиция може да бъде резюмирана със следния цитат: „ В съвременните си прояви терорът е
тоталитарната форма на войната и политиката. Тя разчува моралните граници, отвъд които по-
нататъшното ограничение е невъзможно, тъй като в категории като граждански и гражданин,
няма подкатегории, за които да може да се изисква имунитет. Във всеки случай терористите
нямат такива изисквания, те убиват когото и да е” Според Уолцер тестът за морал се състои в
отговорността на жертвите за възникването на действията, които са предизвикали нападателите. На
основата на този критерий той предлага нещо, което може да бъде наречено приблизителна скала на
убиваемост. Така например, служителите, принадлежащи към приемания като насилствен апарат,
подлежат на убийство. Други служители на правителството, които нямат общо с насилствения аспект
на режима (като учители, медицински персонал и т.н.), образуват спорна категория. Третата категория,
тази на обикновените х ора, в никакъв случай не може да подлежи на убиване, според Уолцер.
Следователно да бъдат убити хора, спадащи към тази трета категория, е неморално.
Анализът на Уолцер оставя без задоволителен отговор някои принципни въпроси.
Основополагащият от тях е да знаем дали моралните норми по принцип и военновременните норми в
частност са абсолютни, непроменими във времето и едни и същи за всички общества или са
променливо отражение на човешкото поведение. Ако моралните норми произтичат от някаква
абсолютна същност, те в такъв случай може да произлизат само от два източника: от божествена
повеля или от всеобща психологическа черта, еднаква за всички мъже и жени във всички общества и
във всички времена. За да се даде статут на абсолютна ценност на човешкия род, е необходимо да
докажем, че тази ценност се споделя от всички култури. Като се има предвид разнообразието от
култури, утвърждаването и универсалността на една ценност трябва да почива върху убедеността, че
тази ценност произтича от набор от поведения и емоции, съществуващи във всички общества.
Колкото до специфичния сюжет,който разглеждаме тук, т.е. реалните ценности във връзка с
политическото насилие, то утвърждаването на тяхната всеобщност е незащитима. Доказателство за
това е, че различията, отнасящи се до моралния кодекс на войната, който Уолцер представя като
абсолют, са твърде често срещани. Очевидните нарушения на правилата на Уолцер в съвременната
история не могат де се обяснят единствено с личното безумие или неморалност на някои индивиди,
оказали се начело на тоталитарните режими. В много от случаите нарушаването на морала е било
подкрепяно от голямата част от населението на нацията, която го е извършвала. Тежки извращения на
законите на войната са били допускани дори от демокрации. Ясно е, че при прилагането си днес
моралният кодекс изобщо, включително и този на войната, е продукт на нуждите на хората, на техните
схващанията и на удобството им и зависи от влиянието на обстоятелствата и културата. Културните
различия, отнасящи се до статута на мирното население при вземането на заложници, са очевидни.
Докато голяма част от западните граждани смятаха, че използването на цивилни заложници – мъже,
жени и деца като щит срещу евентуалните бомбардировки на стратегически цели от иракчаните през
1990г. е отвратителен и неморален акт, то за мнозина в арабския свят това беше морално и законно
оправдано действие.
Тероризмът не се различава от останалите форми на война що се отнася до вземането на мирно
население за мишена. Но той повече от всички останали форми на война систематично нарушава
международно приетите закони на войната. Партизанската и конвенциоаналната война също често не
спазват тези закони, но тероризмът ги престъпва едновременно, като отказва да прави разлика между
военни и мирно население, а когато става въпрос за международен тероризъм, катоне държи сметка за
границите на военните зони. Обратно на партизанската и конвенционалната война, тероризмът няма
законен статут според международното законодателство. По тази причина тероризмът като стратегия и
терористите като военна страна не могат да се надяват да получат законен статут. Следователно без
страх от грешка можем да кажем, че тероризмът е нелегална форма на война, но да бъде той определян
като неморална война е безсмислено. Терористите водят война според своите норми, а не според тези
на своите врагове. Правилата на двете страни се подчиняват на възможностите и потребностите и
търпят промени по чисто прагматични причини. Разбира се, народите и държавите правят морални
съждения относно оправдаването на войните и някои особени случаи на война. Тези съждения обаче
отразяват в най-добрия случай собствените им културни норми, често някакво партийно мнение,
повлияно от непосредствени интереси. Моралът, макар и да не може да бъде единодушно разглеждане
като абсолютна стойност, в даден момент в определено общество и контекст е психологически факт и
като следствие от това – политически факт.
Моралът е поведенчески кодекс, който преобладава в определено общество по определено
време. Като такъв, моралът стриктно отговаря на съществуващите закони, които са ясно и точно
формулирани. Като отражение на действащите норми, тероризмът е неморална форма на война за
западните общества от ХХ век. Въпреки това силата на това представяне е отслабена от факта, че в
практически всички съвременни войни моралният кодекс на поведение е бил нарушаван в огромни
мащаби от всички страни, поне когато за мишена е било вземано мирно население. В това отношение
разликата между тероризма и останалите форми на война е въпрос на разбиране. Докато терористите
изцяло отхвърлят законността, без дори да се правят, че я уважат, то държавите отдават дължимото на
законността и нормите и ги нарушават само в краен случай.
Разликите в правилата за борба с тероризма са още едно доказателство за относителността на
морала. Ако законите отразяват морала в едно общество, то интересно е да се отбележи, че всички
държави, изправени пред заплахата от бунт, са изковали изключителни закони и правила за спешна
реакция, позволяващи на силите на реда да действат по начин, който в мирно време би бил определен
като неморален. При тези обстоятелства държавите имат тенденцията да наказват доста меко
нарушаването на законите от страна на силите на реда.
ТЕРОРИЗМЪТ КАТО СТРАТЕГИЯ
Тероризмът е стратегия, основана най-вече на психологическия натиск.
Като всички форми на война и тероризмът има важен психологически компонент, който от една
страна се опитва да подрони морала на противника, като всее страх в неговите редици, а от друга
страна, да заздрави доверието в себе си със собствените си сили и с желанието си за борба. За разлика
от психологическия натиск при обикновен военен сблъсък обаче, психологическите основи на
тероризма са от коренно различно естество. По подобие на партизанската война, тероризмът е
стратегия за продължителна борба. Но партизанската война, като оставим настрана психологическият
й компонент, е преди всичко стратегия, основаваща се на физическия сблъсък. За разлика от
партизанските отряди терористичните групи са малки, включващи до няколко стотин членове. Дори
най-слабото от правителствата разполага с достатъчно военна сила, безкрайно по-значими от тези на
разбунтувалите се терористи. При подобни обстоятелства партизаните не биха могли да се надяват да
спечелят физическата борба. Описанието на стратегията на тероризма като психологическа форма на
борба не обяснява точно как терористите се надяват да спечелят по този начин. Макар те никога да не
са формулирали ясен и цялостен стратегически план, все пак е възможно да различим няколко
стратегически идеи, които терористите смятат за кардинална практическа идея за тяхната борба. Тези
идеи, макар и представени като отделни понятия, не се изключват взаимно и могат да се прилагат
едновременно.
1.1. ПРОПАГАНДА ЧРЕЗ ДЕЙСТВИЕ: това е механизъм, предназначен да издигне знамето и да
събере поддръжници; сам по себе си този механизъм не е предназначен да сваля правителства.
Посланието му е свързано с осъзнаване на необходимостта това да стане и очертаването на пътя в този
смисъл. Терористите революционери се надяват, че благодарение на техните атентати малкият кръг
конспиратори ще прерасне в широко революционно движение. Те грижливо подбирали символичните
си мишени като държавни глави, губернатори или некадърни министри, за да привлекат вниманието
върху справедливостта на каузата. Развитието на тероризма след Втората световна война видоизменя
този механизъм като вместо към грижливо подбирани мишени, той насочва атаките си към
неопределени цели, но предизвикващи множество загуби. По този начин след Втората световна война
тероризмът заменя пропагандаторската стойност на своята правота с максимална ударна стойност,
която осигурява широко медийно покритие. Тази промяна изглежда отразява адаптирането на
стратегията към епохата на телевизията.
1.2. СПЛАШВАНЕ: понятието е просто и не изисква развитие. За режима и неговите висши
държавни служители, чието физическо съществуване е поставено под въпрос от бунтовниците,
борбата е въпрос на живот и смърт и обикновено има малко шансове те да се откажат от нея, заради
терористичните заплахи. Въпреки това терористите понякога са успявали посредством систематична
кампания на убийства, осакатявания и отвличания да сплашат избраните от тях категории хора (съдии,
съдебни заседатели или журналисти). Продължение на тази идея е прилагането й с цел сплашване на
населението като цяло. Като пример за използване на тази стратегия в голям мащаб можем да посочим
използването й за убиването на действителни или предполагаеми сътрудници на властите от Виетмин
и Виетконг във Виетнам, палестинските „ударни групи” в окупираните от израелците територии. Още
по-широка група на този вид сплашвания цели да принуди населението да вземе страна. В
действителност тази стратегия е предназначена да засегне онези, които остават неутрални и които в
повечето случаи са мнозинството от общественото мнение, а не толкова да сплаши управниците.
1.3. ПРОВОКАЦИЯ: тя е важен елемент в терористката стратегия. Както и при пропагандата чрез
действия, тази тема откриваме в революционните писания на ХІХ век. Тя получава особена значимост
в „Малък градски наръчник за градската партизанска война” от Карлос Маригела, публикуван през
1969г. Целта на този вид стратегия е проста и приложима не само в политическата среда на
латиноамериканските диктатори, но и в множество западно либерални демокрации. Терористичните
атентати целят да предизвикат у какъвто и да било режим репресивни мерки, които неминуемо ще
засегнат отделни групи от населението, неприсъединили се към бунтовниците. В отговор на това тези
мерки правят правителството непопулярно и дори само с това увеличават обществената подкрепа за
терористите и тяхната кауза. Когато антитерористичните действия на правителството са не само
драконовски, но и неефикасни, настроенията срещу правителството стават още по-силни.
1.4. СТРАТЕГИЯ НА ХАОСА (СТРАТЕГИЯ НА НАПРЕЖЕНИЕТО): използва се предимно от
дясноориентирани бунтовници и се основава на опита на терористите да създават климат на хаос, за да
покажат неспособността на правителството да въдвори ред и законност. Терористите се надяват, че в
подобна обстановка, обществото ще изисква това твърде „слабо” либерално правителство да бъде
заменено с по-силен режим. За да се създаде климат на безредие и несигурност, терористите прибягват
до „слепи” атентати на обществени места. Както и останалите, описани по-горе стратегии, стратегията
на хаоса не представлява цялостен план за завземане на властта. Тя е само средство да се създаде
определена нагласа у общественото мнение, което както се надяват бунтовниците, ще им даде
най-добрите възможности да продължат борбата си.
1.5. СТРАТЕГИЯ НА УМОРАТА: това е единственият случай, при който тероризмът се смята за
средство, достатъчно да осигури победата, а не за допълнение или въведение към друга стратегия.
Бунтовниците си дават сметка за своята слабост като военна сила в сравнение с мощта на
правителството, и обратно на гореописаните схващания за борбата, не се надяват един ден да станат
достатъчно силни, за да победят правителството във физически сблъсък. За сметка на това смятат, че
са по-издръжливи от правителството и ако упорстват, накрая то ще отстъпи. Тъй като тази стратегия
смята, че бунтовниците могат да спечелят не благодарение на силата, а на по-голямото търпение, тя
очевидно е адаптирана към конфликти, в които залогът не е от жизнена важност за правителството.
Ако правителството смята борбата на живот смърт, то няма да се поддаде на терористичния тормоз,
колкото и неприятен и продължителен да е той. Нещо повече. Когато едно правителство се бори за
своята цялост или за цялостта на държавата, то има по-малко скрупули по отношение на използваните
средства за противодействие. Но ако правителството прецени, че определен конфликт не засяга
сигурността на държавата, а само някои социални служби, то подходът му към него би бил въпрос на
преценка на загубите и изгодите. Този процес на анализ обикновено никога не е прозорливо и
методично оценяване на изгодите и загубите. Обикновено правителството действа опипом, с всички
колебания , които произтичат от политическия натиск, несъгласия и дебати в общественото мнение и
при хората вземат решенията. Онова, което евентуално може да предопредели решението, е
относителната значимост на борбата колкото за правителството, толкова и за бунтовниците, и цената и
продължителността на щетите.
1.6. ЕКСПРЕСИВЕН ТЕРОРИЗЪМ: в многобройни случаи тероризмът е емоционален отговор, без
ясна стратегическа цел, макар актовете на насилие да са извършвани от по тактически организирана
групировка. Тази констатация ни води към неясната територия на рационалното у терористите и в
тероризма. Ако направим ретроспективна оценка и при вида на незначителните успехи, които
тероризмът е извоювал при осъществяването на заявените си политически цели, може да се каже, че
това не е ефикасна стратегия, а общо погледнато терористите могат да бъдат считани за нерационални
хора, поне що се отнася до политическото им поведение. Въпреки това в определени случаи
тероризмът изглежда акт на отчаяние, доколкото ирационалността му е особено явна. Типичен пример
за този вид тероризъм е арменският тероризъм през 70-те и 80-те години на ХХ век. Двете основни
арменски терористични организации ТААОА и Командосите, отмъстители за арменския геноцид
извършват в периода 1975-1985г. редица нападения, насочени повече срещу турски дипломати. Зад
всички действия откриваме желанието да бъде отмъстено за арменския геноцид, организирани от
турците през 1915г., по време на които загиват 1.5 милиона души. Тези групировки изискват от
турците да признаят отговорността си за кланетата, нещо, което турската държава винаги е отказвала
да направи. Друго емоционално искане на ТААОА е възстановяване на независимостта на арменската
държава, която да включва и бившите арменски територии на Турция. В този случай, преобладаващият
мотив, който подтиква младите мъже и жени да се хвърлят в актовете на насилие, принадлежи повече
към емоционалния регистър, отколкото към областта на някакъв рационален политически план.
1.7. СМЕСЕНИ ФОРМИ НА БУНТ: изтъкнатите по-горе характерни черти на тероризма като вид
стратегия на бунта са важни от теоретична гледна точка, ако искаме да разберем същността на тази
стратегия и характерните й черти. В реалността обаче доста често е трудно да се различи тероризъм от
партизанска война, дори с предложените по-горе критерии. (ИРА и ливанските групировки).
Това показва, че в известен смисъл разграничението между тероризъм и партизанска война е
изкуствено. То е уместно, но само като наблюдение отвън. Проблемът е, че самите бунтовници рядко
правят това, когато вземат решения за своите действия. Макар самите те често да са описвали своите
стратегически виждания, техните аргументи почти винаги са от практическо естество. Онова, което те
разглеждат на първо място, са възможностите и ползата. Тъй като тероризмът е най-непретенциозната
и най-фундаменталната от всички форми на бунт, той винаги се използва едновременно с другите
стратегии. Относителната тежест на тероризма в един конфликт зависи от обстоятелствата, но той
винаги е част от него.
За да резюмираме, формата, която приема един бунт – тероризъм, партизанска война, масови
протести или каквато и да било комбинация от всички тях, по принцип е предопределена по-скоро от
обективните обстоятелства, отколкото от стратегическите схващания на бунтовниците. Най-важният
фактор са възможностите. Обикновено бунтовниците използват всички възможни начини на борба,
които могат да придвижат каузата им напред. Тъй като тероризмът е най-ниското ниво на борбата чрез
насилие, той винаги се използва при бунт. Често, тъй като бунтовниците са малобройни, теренът е
неподходящ за партизанска война, а правителството действа ефикасно, тероризмът остава
единствената достъпна форма за бунт. Понякога размирниците са способни да водят партизанска
война, макар в същото време да продължава използването на тероризъм. Формата, която един протест
приема, се определя от непрекъснатия процес на сблъсък със суровата действителност, а тероризмът
винаги е част от него.
До каква степен има успех на тероризмът: преценката за успеха на тероризма като стратегия
зависи от начина, по който дефинираме успеха. Голяма част от терористичните групировки се опитват
да свалят местното правителство и да превземат властта. Според този критерий за успех и като вземем
предвид единствено онези бунтовници, които са използвали като основна стратегия тероризма, само
няколко антиколониалистки групи са постигнали изцяло своята цел. Борбата срещу британската власт
от страна на ЕОКА в Кипър и на Мау - Мау в Кения и тази на алжирския ФНО срещу Франция са
единствените добре известни примери.
Огромната част от всички съществуващи терористични групи през ХХ век са се провалили. Не
е случайност, че успехите на тероризма се ограничават до категорията на антиколониалистките борби.
Единствено в тази категория залогът е доста по-голям за бунтовниците, отколкото за правителството.
Което обяснява явлението.
Не без значение обаче е и една друга закономерност. Една национална кауза мотивира далеч по-
силно хората, отколкото социалният въпрос и като следствие от това, при равни други условия,
интензитетът на насилието, породено от националистичните чувства обикновено е по-силен, отколкото
породеното от социалноикономически сблъсъци насилие.
За разлика от бунтовниците, терористите по-често са успявали да постигнат някакви частични
цели. Може да изброим четири типа частични терористични успехи:
1. набират вътрешна подкрепа, която позволя на терористите да достигнат високо равнище на
бунта;
2. привличат международното обществено внимание върху техните конфликти;
3. придобиват международна легалност;
4. получават частични политически отстъпки от страна на противника;
История на тероризма
І. Тираноубийство: То е една от първите, доста забравени форми на терористична техника и е
най-разпространената форма на тероризъм в предмодерните времена. Монополът се държи от
организацията на хашашините, действала през ХІІІ – ХІV век, която носи доста от чертите на
съвременните терористични организации.
Защо трябва да говорим за тираноубийството в контекста на тероризма? Трудно е да се намери
допирна точка между учението на Аристотел и организациите, обречени да всяват ужас. Въпреки
парадокса на на пръв поглед, такава връзка все пак съществува, тъй като както политическата мисъл на
Запада, така и в арабските страни е била силно повлияна от гръцкото наследството. На второ място,
доста значимо през вековете е и влиянието на защитниците на тираноубийството върху групите,
действащи чрез политически убийства. Поддръжката, която оказва философията или теологията често
се смята за източник на безспорна законност от революционерите, готови да прибягнат до насилствени
действия. Всъщност тираноубийството дълго време е едно от смятаните за законни средства за борба
срещу деспотизма.
В един недемократичен контекст, политическото убийство всъщност представлява
единственото средство за оспорване на политическата власт. То е едновременно средство за протест, за
дестабилизация на един политически режим, средство за освобождаване от даден държавен глава или
политически водач с надеждата за по-добър заместник. От момента, в който не може да се мисли за
народно въстание- което е норма в голяма част от обществата – политическото убийство остава
единствения начин да се атакува властта. Понятието за политическо убийство е свързано преди всичко
с това за деспотизъм. Това важи за терористите, които систематично оправдават действията си с
борбата против деспотизма. Хашашините оправдават убийствата с целта да свалят деспотичния режим
на селджукските турци. В крайна сметка на заден план остава фактът, че политическите убийства
целят просто подмяната на един деспотичен режим с друг, тъй като първоначалната цел е преди
всичко да се започне борба.
Съгласно фактите всеки и всичко може да бъде обявен за „деспотичен”. Така например през
2003г. по време на войната в Ирак във вренските медии понякога бее трудно да се направи разликата
между един тиранин като Садам Хюсеин и Джордж Буш. Той, каквито и резерви да имаме към него, не
притежава онези качества,които биха могли да му спечелят титлата тиранин, най-малкото защото на
президентските избори е принуден да се изправя срещу една опозиционна партия. В същия ред на
мисли, САЩ често са възприемани като деспотична сила, готова на всичко, за да наложи волята си над
останалата част от света. В такъв контекст на неконтролираната субективност всяко замислено
действие срещу даден политически режим може да се оправдае като борба срещу деспотизма и
тиранията.
При философите понятието за деспотизъм или тирания е много по-точно. При Херодот
тиранията се противопоставя на монархията с това, че не притежава способността да бъде предпазлива
или умерена. За Платон тиранията е следствие от анархистични отклонения в демократичните системи,
които, изправени пред собственото си нехайство, се принудени да прибягнат към тиран, който, макар и
дете на народа, не се колебае да удари своя баща. Аристотел също вижда в тиранията изкривяване на
политическата система, представлявана от монархията, но в която бащата е под образа на монарха или
тирана, а не на народа. Всъщност търсенето на една справедлива система (каквото всъщност е
политиката) предполага разрушаването на една несправедлива система.Тройната политическа схема на
Аристотел – монархия/тирания, аристокрация/олигархия и тимокрация/демокрация – властваща векове
наред, обяснява, че корумпираният вариант на всяка система отдалечава едно общество от
справедливостта. Следователно дълг на гражданите е да възстановят съответната система, като я
освободят от язвата. Или по-кратко казано, физическото премахване на един тиран произтича по
някакъв начин от гражданския дълг. В гръцката цивилизация убиецът на тирана се издига в ранг на
герой. Според Аристотел, онзи който убие тиранин, е герой, защото е унищожил човека, виновен за
някакви изстъпления. И, обратно, онзи който убие крадец, не е герой, защото престъпленията на
последния се дължат на жизнени потребности. Още Аристотел различава тираноубийството от
обикновеното престъпление. Това философско разграничение е без стойност в гражданското право, но
представлява важна характерна черта на античната политическа култура и на онези, които са се
вдъхновявали от нея в Европа и в арабския свят. Цицерон твърди, че ако убийството е най-
осъдителното престъпление, то тираноубийството е най-благородното действие, онова, което
освобождава човечеството от „жестокостта на един див звяр.” Това оправдание на тираноубийството,
подкрепено
