Az Consult 1

07/09/2026

03/09/2026

01/09/2026

Облагане на земеделските земи с данък върху недвижимите имоти.

Облагането на земеделските земи с данък върху недвижимите имоти представлява специфичен въпрос в българското данъчно право, уреден основно в Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Законодателят е възприел принципа, че земеделските земи служат за осъществяване на земеделска дейност и поради това по правило не следва да бъдат обект на ежегодно имуществено облагане.
Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗМДТ земеделските земи и горите не се облагат с данък върху недвижимите имоти. Изключение е предвидено за застроените земеделски земи, при които данък се дължи за действително застроената площ и прилежащия към нея терен. По този начин законът разграничава земята, използвана за земеделско производство, от площите, върху които са изградени сгради и съоръжения.
Практиката поставя въпроси относно данъчния режим на земеделски земи, които са включени в строителните граници на населени места или са с променено предназначение. Когато поземлен имот е урегулиран или според подробен устройствен план е предназначен за жилищни, производствени или други неземеделски нужди, той може да попадне в обхвата на облагаемите недвижими имоти. В тези случаи решаващо значение има не само видът на имота по кадастър, но и неговото устройствено предназначение съгласно действащите устройствени планове.
Особен интерес представлява въпросът дали отдаването на земеделска земя под аренда или наем променя данъчния ѝ режим. В становища на Националната агенция за приходите се приема, че обикновеното отдаване под аренда не води до възникване на задължение за данък върху недвижимите имоти, когато земята запазва статута си на земеделска и върху нея няма застрояване.
В заключение може да се посочи, че българското законодателство предоставя данъчно облекчение за земеделските земи, като ги освобождава от данък върху недвижимите имоти. Данъчно задължение възниква единствено при наличие на законово установени предпоставки – застрояване, промяна на предназначението или включване на имота в режим, при който той престава да изпълнява основната си земеделска функция.

01/09/2026

Правно положение на непълнолетната майка в светлината на измененията в Семейния кодекс от 22.12.2023 г.

Измененията в Семейния кодекс от 22 декември 2023 г. доведоха до съществени промени в правното положение на непълнолетните майки. С премахването на възможността лица, навършили 16 години, да сключват брак с разрешение на съда, непълнолетните вече не могат да придобият пълна дееспособност чрез брак. Това оказва влияние върху редица семейноправни отношения, свързани както с майката, така и с нейното дете.
Една от основните последици е свързана с установяването на произхода на детето. При липса на брак не може да се приложи презумпцията за бащинство, поради което произходът от бащата следва да бъде установен чрез припознаване или по съдебен ред. Това създава допълнителни процедури и възможни затруднения за родителите.
Промените засягат и упражняването на родителските права, както и защитата на интересите на непълнолетната майка. Тъй като тя продължава да има ограничена дееспособност до навършване на пълнолетие, в определени случаи се налага участието на родители, попечители или други институции за защита на нейните права и интересите на детето.
Макар законодателните изменения да са насочени към ограничаване на ранните бракове и по-добра закрила на децата, те поставят и нови предизвикателства пред правната уредба. Необходимостта от допълнителни механизми за защита на непълнолетните майки и техните деца става все по-очевидна, за да се гарантира ефективното упражняване на родителските права и стабилността на семейните отношения.
В заключение, измененията в Семейния кодекс представляват важна стъпка в политиката за закрила на децата, но същевременно пораждат практически и правни въпроси, които изискват последващо развитие и усъвършенстване на законодателството.

01/09/2026

ПРАВНА СИЛА НА ВЛЯЗЛОТО В СИЛА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ ПО ИМОТЕН СПОР СПРЯМО ПРИВЛЕЧЕНАТА ПО ДЕЛОТО ПОДПОМАГАЩА СТРАНА.

Институтът на подпомагащата страна представлява важен процесуален способ за защита на правни интереси, които могат да бъдат засегнати от изхода на висящия съдебен спор. Особено значение той придобива при имотните дела, където последиците от постановеното решение често се отразяват не само върху главните страни в процеса, но и върху трети лица, чиито права са свързани с предмета на спора.
Съгласно Гражданския процесуален кодекс подпомагащата страна участва в производството с цел да съдейства на една от главните страни за постигане на благоприятен за нея резултат. Подпомагащото лице не става носител на спорното материално право и не придобива качеството на самостоятелна страна по делото. Поради това спрямо него не се разпростира силата на пресъдено нещо в нейния класически смисъл.
Въпреки това законът предвижда особено действие на влязлото в сила решение спрямо подпомагащата страна. Това действие се изразява в т.нар. обвързваща сила на мотивите на решението в отношенията между подпомаганата страна и третото лице помагач. В последващ процес между тях подпомагащата страна не може да оспорва установените в решението фактически и правни положения, освен ако докаже, че е била лишена от възможността да упражни процесуалните си права или че подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е водила делото неправилно.
При имотните спорове тази особеност има съществено практическо значение. Например, когато приобретател на недвижим имот е привлечен като подпомагаща страна в процес относно правото на собственост на неговия праводател, постановеното решение няма пряко действие на пресъдено нещо спрямо приобретателя. В отношенията му с подпомаганата страна обаче той ще бъде обвързан от установените по делото факти и правни изводи.
Съдебната практика на Върховния касационен съд последователно приема, че участието на третото лице помагач цели предотвратяване на противоречиви съдебни решения и осигуряване на процесуална икономия. Именно поради това законодателят е предвидил специалния институт на задължителната сила на мотивите, който се различава както от силата на пресъдено нещо, така и от изпълнителната сила на съдебното решение.
В заключение може да се приеме, че влязлото в сила съдебно решение по имотен спор не разпростира пряко силата на пресъдено нещо върху привлечената подпомагаща страна. Независимо от това участието ѝ в процеса поражда значими правни последици, изразяващи се в обвързаност от установените в решението факти и правни констатации в бъдещите отношения с подпомаганата страна. По този начин се постига баланс между принципа на относителното действие на съдебните решения и необходимостта от стабилност на правораздавателния резултат.

01/09/2026

Погасяване на правото на строеж при погиване на сградата.

Проблемът за погасяването на правото на строеж при погиване на изградената сграда заема важно място в българското вещно право, доколкото засяга съотношението между ограниченото вещно право на строеж и правото на собственост върху терена. Правото на строеж е ограничено вещно право, което дава възможност на неговия носител да изгради сграда върху чужда земя и да стане собственик на построеното. Веднъж осъществено чрез реализиране на строежа, това право се трансформира в право на собственост върху сградата като самостоятелен обект на вещни права.
Въпросът възниква при последващо погиване на сградата, независимо дали поради природно събитие, пожар, авария или друг разрушителен фактор. Спорен в теорията и практиката е въпросът дали в такава хипотеза правото на строеж се възражда или продължава да съществува, или напротив – се погасява окончателно. Преобладаващото становище, възприето и в съдебната практика, е, че след като правото на строеж е било упражнено чрез изграждане на сградата, то се счита за изчерпано по своята функция, а възникналото право на собственост върху сградата не зависи от нейното физическо съществуване в непроменен вид.
При погиване на сградата се приема, че собственикът на постройката запазва правото си върху съответната идеална част от земята, доколкото то е било учредено или придобито съпътстващо правото на строеж. Самото вещно право върху сградата обаче не може да съществува без свой предмет, поради което възниква въпросът за съдбата на правото на строеж като ограничено вещно право. В теорията се застъпва разбирането, че правото на строеж не се възстановява автоматично след погиването на сградата, а съществува като „изчерпано“ право, което би могло да бъде упражнено повторно само при ново учредяване или при изрична законова възможност за възстановяване.
Съдебната практика на Върховния касационен съд приема, че правото на строеж е еднократно по своето предназначение и се погасява с неговото реализиране, като последващото унищожаване на постройката не води до неговото възраждане. Това разбиране се основава на функционалния характер на института, който е насочен към създаване на нов обект на собственост, а не към гарантиране на неговото трайно съществуване във времето.
В същото време се поставя и въпросът за възможността за ново застрояване върху същия терен. В този случай носителят на първоначалното право на строеж не разполага автоматично с ново вещно право, а следва да се съобрази с действащия устройствен режим и с правата на собственика на земята. Ново строителство може да бъде осъществено само въз основа на ново учредено право на строеж или при наличие на съвпадение между правото на собственост върху земята и това върху бъдещата сграда.
По този начин институтът на правото на строеж разкрива своята строго целева насоченост и ограничен времеви обхват, като погиването на сградата не води до неговото възстановяване, а само поставя въпроса за евентуално ново правно основание за бъдещо застрояване. Това решение осигурява правна сигурност в отношенията между собственика на терена и носителя на ограниченото вещно право, като същевременно предотвратява неопределеност относно вещните последици от разрушаването на сградата.

01/09/2026

Отговорност на съпрузите за задължение, възникнало от неоснователно обогатяване.

Неоснователното обогатяване е институт на облигационното право, уреден в чл. 55–59 от Закона за задълженията и договорите. То възниква, когато едно лице получи имуществена облага за сметка на друго без правно основание и е длъжно да възстанови полученото до размера на обогатяването. Искът по чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер и е допустим само когато не съществува друг способ за защита на обеднелия. В контекста на семейното право възниква въпросът дали задължение, породено от неоснователно обогатяване на единия съпруг, следва да ангажира и имуществената отговорност на другия съпруг. Отговорът зависи от характера на обогатяването, от това дали придобитата имуществена полза е станала част от съпружеската имуществена общност и дали е налице връзка с нуждите на семейството.
По принцип задължението за връщане на полученото без основание е лично задължение на обогатилия се съпруг. Когато обаче имуществената облага е постъпила в общото имущество на съпрузите или е използвана за задоволяване на семейни потребности, възникват основания за ангажиране и на общото имущество. Анализът изисква съобразяване както на правилата на облигационното право, така и на режима на съпружеската имуществена общност по Семейния кодекс. Съдебната практика приема, че отговорността следва да се определя според конкретните факти по всеки случай, като се изследва кой действително се е обогатил, в какъв размер и дали е налице обща имуществена полза за съпрузите. Така се постига баланс между защитата на кредитора и принципа за самостоятелна имуществена отговорност на всеки съпруг.
В заключение, задълженията, произтичащи от неоснователно обогатяване, поставят сложни въпроси на пресечната точка между облигационното и семейното право. Решението им изисква преценка както на източника на обогатяването, така и на неговото отражение върху имуществените отношения между съпрузите.