Клуб на дейците на културата 22 - Плевен

  • Home
  • Bulgaria
  • Pleven
  • Клуб на дейците на културата 22 - Плевен

Клуб на дейците на културата 22 - Плевен Страница за работата на КДК 22 - Плевен.

НОВА КНИГА НА АТАНАС СЛАВЧЕВ                                                                  След най-българския празни...
27/05/2026

НОВА КНИГА НА АТАНАС СЛАВЧЕВ След най-българския празник на просветата и културата - Денят на светите братя Кирил и Методий Клубът на дейците на културата 22 отново събра почитателите на изкуството. Точно в празничните дни излезе от печат новата книга на белетриста Атанас Славчев, представена пред публиката от неговите събратя по перо Ема Пенчева и Люлин Занов.

26/05/2026

ЗА ЦЕНАТА НА ТВОРЧЕСКАТА СВОБОДА
„Картини от една екзекуция“ от британския автор Хауърд Баркър е по замисъл радиопиеса. Излъчена за пръв път по ВВС през 1984. Преди няколко години националното ни радио също презентира пиесата .Режисьорът Стайко Мурджев и плевенският Драматично-куклен театър откриват по широкия жанров мащаб на радио варианта и избират за сценична реализация. Добър репертоарен избор. По драматургия словото е изключително богато и силно изразително. (Да споменем с уважение и името на преводача Харалампи Яничкин.) Езикът е и саркастичен, брутален и волунтаристичен. Той рисува с подчертано сюрреалистични думи варварската касапница на войната и фалша на героичните пози на победителите. Изобличава лъжите и пропагандните истини. Духовната низост и нищожествата на глупостта. Сюжетът е по-скоро универсален и само условно конкретен. Обобщаващ. Той е повод за вековния конфликт между творческата личност и властта. Истината на твореца срещу пропагандната „истина“ на властниците и техните конформистки креатури.
В по-конкретно измерение темата е за границите на свободата в ситуация на поръчково държавно платено произведение. Художничката Галактия трябва да изобрази героично битката при Лепанто. Но тя избира неотстъпчиво да защитава собствения си възглед за бруталната същност на войната. В какво успява и в какво не постановката на Стайко Мурджев? Сценографското решение на Никола Налбантов съзнателно не обозначава епоха и бит. Това недвусмислено говори за непреходността на конфликта, темите и проблемите. Художествено осветление, музикално оформление и мизансцена на движещи се конфигурации на героите формират отделните картини в търсене на последователност на действието и развити на конфликта. Самотна е бунтовницата. Галактия бурно защитава творческите си инвенции, тя е сама в кръговата си отбрана. Срещу нея са всички “силни на деня“ със стрели, безжалостно насочени към нея. Дожът на Адриан Филипов е характеризиран убедително в безпрекословните си функции на водач. Адмиралът на Делян Илиев е олицетворение на тщеславния военачалник . Кардиналът на Димитър Живков излъчва йезуитско самообладание и злокобност. Ролята на критика (Ованес Торосян) е решена в по-ярки багри, които служат за обрисуване на перфидното коварство в подкрепа на по-горепосочените…
(Всъщност поради технически причини явно противоречива информация за ролите и техните изпълнители в сайта на театъра, си позволявам да прекратя детайлни оценки за горепосочените образи. Извинявам се на актьорите за евентуалната неточност.)
Централна героиня в пиесата, респективно в постановката е Галактия, изпълнявана от Радина Кърджилова
Главната роля на Галактия в развитие на действието и конфликта за съжаление и основен проблем в постановката, Радина Кърджилова не издържа на капацитета и сложността на героинята. А в Галактия е заложен вътрешен обем, в сюрреалист ичната си словесност носи дори психологическа вместимост. Но Кърджилова „застива“ на нивото на външна показно илюстрована агресия, екстатичост, но и лишава играта от нюансите на вътрешните (утробни) дълбини, както би казал Никос Казандзакис. Тази несекваща галопираща задъханост на словесния поток правят динамиката на образа монотонно равна и така до сцената в затвора. Тук Галактия осъзнава реалната опасност да изгуби физическата си свобода и да навреди на любимите си хора.. Тя шоково преосмисля категоричността на обществената си позиция и индивидуалното схващане за истината. Пречупва се творческия й дух.
Скицникът е семантичен знак – образ на цялостното им творческо свободомислие. Изоставя го в затвора Тя избира екзистенциалното зрънце на физическото оцеляване за себе си и за близките си .“Искам да прегърна слънцето“– възкликва досегашната неумолима бунтарка. Цената на вътрешния й конфликт се оказва непосилна за чист, свободен избор на личността. Компромисът е неизбежен. Изходът е навярно в конформизма. Няма клада, няма бесилка, макар и външно безкръвна, все пак екзекуция има. Този последен етап и преход на героинята Галактия, краткият път от кулминацията до развръзката ни замисля и емоционално ни убеждава и приобщава.
За финал ще си позволя емблематичен пример от историята на изкуството. Нещо като байпас и житейско потвърждение към посланията на постановката „Картини от една екзекуция“. За целта ще се пренесем в началото на 19 век. Казват, че Франциско Гойя е последният от великите стари майстори и първи от новата модерна, идейно изобразителна визия Спомняме си този епизод от придворната биография, когато е принуден от неумолимите закони на управляващите да подари прочутите си офорти “Капричии“ на Карл ??? В тези офорти Гоя безпощадно изобразява истинската грозота на властта, човешката нищета, ужасните последици от войната. Той продава истината, за да спаси себе си, творбите си и осигурява доживотна рента на сина си. Докъде са способностите за борба, кога, къде и защо се налага компромис.
Аналогични са тези въпроси и за спектакъла “Картини от една екзекуция“. Но въпреки компромисите, хората на изкуството са първопроходците за свободата на личността, истината и достойнството в голямата картина от развитието на човечеството.
Ваня ПЕТРОВА, театровед

08/03/2026

„ОБИЧ ЗА ОБИЧ“
ПОЕТИЧЕН СПЕКТАКЪЛ ПО БЪЛГАРСКА ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ
ДРАМАТИЧНО-КУКЛЕН ТЕАТЪР
„Иван Радоев“ – Плевен

Навярно мнозина ще си кажат: „Каква ти поезия, каква ти любов в настоящото ни усойно време на луди цени и войни?“ Да, ама не! Напротив – много разумно решение /репертоарно/ на художественото ръководство на театъра. Спомнете си великия роман на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на холера“. По време на смъртоносна пандемия един мъж след 53 годишно очакване изживява пиршеството на дългоизстраданата си и жадувана любов…Днес тук и сега творческият състав на Плевенския театър разгръща обичани, но самотни поетични страници, чрез актьорите съживява отминали, но непреходни чувства. Доказва ни, че всъщност любовта е непреходна, присъща на всички човеци, но различна и неповторима за всеки. А ето и класическите, и съвременни поети, представени в спектакъла:
Александър Иванов, Ани Илков, Борис Христов, Валентина Радинска, Васил Балев, Евтим Евтимов, Христо Фотев, Георги Гавраилов, Герган Панчева, Елисавета Багряна, Елица Мавродиева, Иван Димитров, Иван Ланджев, Иванка Могилска, Ина Иванова, Камелия Кондова, Камелия Панайотова, Иван Радоев, Лилия Илиева, Людмила Сланева, Маргарита Петкова, Екатерина Йосифова, Дамян Дамянов, Никола Петров, Рада Александрова, Ренета Бакалова, Сияна Янева, Стефан Иванов, Стефан Цанев, Теодора Тотева.
Това не е формален информативен списък на включените в спектакъла автори. Това не е и обикновен рецитал. Режисьорът Йордан Славейков отлично компилира класиката и съвременността. Създава убедително вътрешно взаимодействие на лирическите герои. Поставя ги в динамична и условна среда – летище, метафора /символ/ на срещи и раздели.
Актьорите ту с патос, ту някак отстрани ни представят преживяното – от богата палитра и нюанси на споделената любов или копнежа на неосъществената: Адриан Филипов, Генадий Николов, Делян Илиев, Васил Витанов, Мариан Дулчев, Петьо Кръстев, Мария Йорданова, Йоана Кирчева, Надя Дердерян, Мариета Калъпова, Милена Торосян и Нина Горановски. Вдъхновено въвличат и нас, публиката, в отразените емоции. И колкото се приближават авторите към сегашното ни време, като че ли повече искат да се отдалечат, да избягат от любовното си себеразкритие, панически бягат от голотата на чувствата си. Стават уязвими и страдащи, боят се от болката да се покажат безсилни и изоставени. Струва ми се, че финалът на спектакъла ни окуражава, че едно разминаване в любовта не е фатален край, а преход към ново начало и нов път.
В един астрономически час актьори и поети ни подслоняват от бурята на злободневието и чрез красотата на слово и чувства церят грапавините на изострените ни душевни сблъсъци. “Обич за обич“ е бутиков спектакъл Не очаквам да има пълни салони, но и десет души да са в залата, ще има смисъл от такъв род представления. Защото обичта и любовта комай са единствените все още устояващи и съхраняващи човешкото в човека. Въпреки разочарованията и страданията, необяснимата любов е онова магично време и пространство, чрез което бихме могли да отстраним самолетите–цистерни и летищата отново да бъдат място за срещи и раздели, за любовен копнеж, а не за война.
Ваня ПЕТРОВА , театровед

26/12/2025

Опасният чар на Бай Ганьо – успешна премиера
на Плевенския театър
Ваня ПЕТРОВА, театровед
Сценичните варианти по популярни произведения са занятие с повишен риск. Било поради предварителни представи и нагласи на читателя, било поради нарцистични интелигентски своеобразия (разбирай „своеволия“ на суетата: Колко много съм чел, знам и мога „Аз“ – режисьорът с главно Р. И затова ще си позволя необичайни мисловни конструкции.
Примерно: отивам да гледам „Тартюф“ на великия класик Молиер в N-ския театър. Вместо това попадам в „утробата „ на библейски кит. В сказание и прочие комплексарски снобарщини зрителят барабар с Молиер потъват в потока на многомисловното безсмислие и горко окайваш клетите актьори – като че ли Молиер сам по себе си е безсилен да се справи с вековния проблем на лицемерието и маските на притворството. Най-лошото беше, че трудът и талантът на актьорите отиде жертва на самоцелно предвзета постановъчна суперконцептуалност. А ако на драгия режисьор не му достига мощта на Молиер, то тогава да седне да напише собствена драматургична творба! Така е постъпил Михайл Булгаков и е сътворил гениалната си пиеса „Молиер“.
Загърбвам досега казаното и се обръщам с лице към настоящия сезон на ДКТ Плевен - премиерата на „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов. Сценична версия и режисура Валентин Танев, художник Жанета Иванова, музика Михаил Шишков-син и чудесен подбор на актьорския екип. Но да караме по ред. Основното достойнство на сценичната версия на Валентин Танев е във верността към оригинала, но с тънко и елегантно привнесени асоциации с днешните актуални събития и герои, без да накърнява смисловите субстанции на непреходните характери и събития. Вярност с Алековия оригинал не чрез потурест буквализъм и битовизъм, Танев и екип не застива в генезиса на синдрома на Байганьовщината. Той го движи през времето. Как?
И съществен акцент се явява режисьорския прочит на образа на Граматиков. В спектакъла авторовият резоньор вече не е добродушно великодушен към безпардонното самочувствие на Бай Ганьо. Граматиков на Адриан Филипов отчетливо провежда линията на критичност към все още простодушния Бай Ганьо. Т. е. интелигентът започва вече да се безпокои, дори страхува от простоватия си сънародник. Усещане и вътрешно прозрение на Граматиков от надвисващата опасност. Кулминацията на всичко това е сцената, в която Бай Ганьо става журналист и дава воля на властовите си амбиции. Някак фатално и не на шега, той ни „страхува“ чрез Граматиков. По този начин режисьорът деликатно поставя конфликта проектиран в днешния контекст. Докъде я докарахме, ще търпим ли? Но всичко това е проведено и изведено от Танев и екип с онази свещена за изкуството Аристотелова мяра - каквото и да значи това.
Изключително важен компонент за органичната цялост на спектакъла е музиката на Михаил Шишков-син. Режисьорът умело я синхронизира ту като фонова среда, ту като имплицитен изказ на нивата на вътрешна конфликтност в действието. Ритъмът и динамиката, а с това и чувството за хармонична ансамбловост са неделими от музиката. Но за къде е един спектакъл без актьорите? Субективно имам усещането, че режисьорът е скулптирал всеки от актьорите, но без да ги заковава в рамка. От всеки изпълнител е отнел излишното, но същевременно му е освободил валенциите на индивидуалността с оглед спецификата на ролите. Всеки сценичен образ от главните до поддържащите роли е убедителен във внушенията и въздействията, състоятелни и автентични в рамките на цялостния замисъл. Бай Ганьо на Мариян Стефанов: тънко развитие на вътрешните подбуди на образа. От колоритна простоватост до загатващите в края на присъствието си фатални амбиции за бъдещ безскрупулен властник.
Както вече споменах, Граматиков в интерпретацията на постановчика Танев и Адриан Филипов е определено новопостроен успешен мост към нашето време. Мариета Калъпова по забележителен начин детайлизира и характеризира както майката на Иречек, така и атмосферата и облика на конкретната среда. Преходите между отделните сцени благодарение на актьорското игрово темпо и на музиката на Михаил Шишков-син се осъществяват плавно, бих казала кинематографично. Разбира се, без наличието на кинематограф. Постепенно и настъпателно към финала на спектакъла в чисто комедийния „ландшафт“ осезаемо се проявяват и дискретно сгъстяват драматичните елементи. Като предусещане за недалечна буря. Но това засега е само преддверие и предвещание за евентуално продължение за нов спектакъл. За реда в хаоса, за политическата “вакханалия““ как Бай Ганьо прави избори. Дай, Боже, да има такава театрална постановка. Но дали реалните житейски избори не биха отнели от ефекта й!
Връщам се към настоящето на спектакъл. Успешна режисьорска инвенция в подкрепа на насищащи с драматични краски са ролите на Разсилния и тази на Граматиков. Във финала на сценичния разказ непретенциозният Разсилен заявява желанието си и той да работи на маса – разбирай “на бюро“. Елегантен намек за бъдещ кандидат на славата., за бъдеща клиентела на келепира и безскрупулната власт Актьорът Петър Кръстев деликатно нюансира образа на Разсилния. В тази посока на разказа, както споменах още в началото, особено успешно е режисьорското решение на образа на Граматиков, както и блестящата му сценична реализация от актьора Адриан Филипов.
Какво ни казват финалните думи на Граматиков: „Мечти, илюзии – вятър…“Има ли шанс несъгласието и критичността на интелигенцията някога да надмогнат над арогантността и бруталността на кандидатите за Солунската митница?...Всичко това ми спомня епиграмата на един велик неподкупен Радой Ралин: „Народе, народе, накъде я смяташ? Докога ще се мяташ от едно робство към друго?!?...

22/12/2025

Атанас Славчев с наградата „КДК-арт“ 2025
На предварително коледно парти събра в понеделник (22 декември) феновете на каузата КДК. Коктейлът беше, както обикновено, скромен, емоциите – позитивни, а атмосферата – полупразнична. За святия ден хората на перото казаха светли думи, а атракцията на сбирката беше Атанас Славчев – той получи ежегодната награда на Клуба на дейците на културата- „КДК-арт“ с пожелание за много още художествени успехи.
Наред с пожеланията за мирна и сносна година, въпреки „превратностите“ в обществено политическия живот на
изтерзаната ни държава, председателят на Клуба Ваня Дочева призова да не губим надежда, че Клубът ще оцелее след своята 60-та годишнина независимо от всички „за“ и „против“ каузата.
За всеки Коледата е нещо лично негово, но ни държи един за друг общата вяра, че утре ще е по-добре, после – още по-добре и решимостта да посрещаме следващото после и всякакви после на живота ни.
Наздраве, дами и господа! Прегърнете малкото си щастие с много любов! Обичайте се! Обичайте и себе си – нямаме друго на Земята.
Бог да е с нас...
Ваня ДОЧЕВА

Address

Pleven

Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Клуб на дейците на културата 22 - Плевен posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Shortcuts

Share

Category